Обикновено, докато съм на Созопол, се случват едни от най-значимите събития у нас и по света.

   През 1990 г. тръгнах към Аполонията на 25-ти август, а на другия ден вечерта подпалиха Партийния дом в София. Много ме беше яд, че съм тръгнал толкова рано за Созопол.

   На следващата година заминах още по-рано - на 18-ти август, и ето че на 19-ти осъществиха пуча срещу Горбачов.

   През 1997 г. реших да надхитря съдбата и се появих на Аполонията чак на 30-ти август - и на следващия ден светът беше потресен от трагичната смърт на лейди Даяна.

   Няма да казвам на кой септември съм пристигнал в Созопол през 2001 г., защото току-виж американското правителство поиска екстрадирането ми, а аз си се чувствам много добре тук.

   И днес си задавам един въпрос, на който все още нямам отговор: прекарвайки 30 лета в Созопол, дали съм изпуснал нещо важно, което се е случило по света, или светът е изпуснал нещо важно, което се е случило в Созопол?

ЖЕНАТА, КОЯТО НЕ ЧАКАШЕ МЕН

   Беше ранен септемврийски следобед. Избягвайки от навалицата в Созопол, аз често ходех на плаж на Каваците, където е (или поне беше) много по-спокойно, а водата чиста и миришеща на диня. Вече се бях наплажувал достатъчно и се прибирах пеша към Созопол, минавайки през горичката на къмпинга. И на една от алеите видях нея - прекрасна, слабичка, нежна - тя стоеше по средата на алеята, сякаш чакаше някого. Но наоколо нямаше никого, далеч напред в синия отвор на гората самотно се виждаше шосето с преминаващи от време на време коли. Озърнах се назад - бях единственият, който си тръгваше по това време от плажа. С нея бяхме сами. Продължих напред със свито сърце да не би да я уплаша, но тя си стоеше там, пристъпвайки от крак на крак, поглеждаше ме смутено за миг, след което бързо свеждаше очи. Дали не се познаваме? - питах се аз. Не, не ми е позната. Може пък тя да ме познава, а аз не. Може би ме е харесала на някой от купоните, но не е посмяла да ме заговори. И сега ме е видяла и е събрала смелост да се запознаем. Милото момиче! - мислех си аз, приближавайки се. В този миг от храстите край нея излезе  младеж, затваряйки с характерно движение ципа на панталона си. Широко усмихнат, щастливецът прегърна момичето с лявата си ръка и двамата поеха към самотния син отвор на гората.  

ПИКАНТНА ИСТОРИЯ

    В Созопол пиенето на бира е нормално.  Но ходенето по нужда не е.

   Не говорим за някаква си голяма и сериозна нужда - става въпрос за една напълно обикновена, малка нужда да освободиш в себе си място за още една и още една бира, за да подпомогнеш родолюбиво бизнеса на десетките капанчета и ресторанти в Созопол.  Според същите тези капанчета и ресторанти обаче човешката биология е нещо срамно и недостойно, нещо забранено - направо табу - което трябва да се държи скрито и под ключ. Ето защо местата, в които човек се надява да получи облекчение, винаги са заключени и обикновено на вратите им има строг надпис: „Ключ - само за клиенти”. Дори да си клиент, тази информация обикновено не ти е достатъчна и, леко присвит, се отправяш за повече разяснения към най-близкия сервитьор, който учтиво те осведомява: Зает е, трябва да изчакате, ще го донесат.

   Така не си чакал дори любимата на свиждане в казармата! Кой ли е обаче бленуваният и облекчен приносител или приносителка на ключа? Проследяваш с надежда всеки появил се иззад ъгъла, а разширените ти зеници трескаво оглеждат не стиска ли в ръката си заветния ключ. Ето го накрая и него, Човека - о, небеса! - иде ти да го целунеш, да го прегърнеш в обятията си, но това би било неразумно и опасно.

   С течение на вечерта, приносителите започват да се разпознават помежду си и да си предават ключа с намигване и съзаклятническа усмивка - създало се е едно тайно общество, едно братство - ние сме свои, а другите са врагове, чужди!

   О, не искам ключа от града, дайте ми ключ от тоалетната!

   А онези, чуждите, които не са от нашия почетен орден, прочитат надписа и се отправят тъжни нататък по алеята. Затова тя ухае романтично на море, смокини и... още нещо. Особено романтично е край паметника на горкия Георги Минчев. Скъпи кмете на Созопол, много те моля, ако някога решиш да ми слагаш паметник или поне паметна плоча във вашия град, нека не е на панорамната алея!

МОГА ДА ПРЕСКАЧАМ ДУПКИ

    През 80-те години на асфалтовата алея пред централния плаж беше се образувала дупка - неголяма, но достатъчна, за да се спънеш в нея. А поводи за спъване имаше ежедневно. По-скоро еженощно. С течение на годините аз свикнах с тази дупка и я прескачах с лекота. След 15-тата си година в Созопол вече можех да я прескоча и със затворени очи. Дори в най-тъмните нощи, прибирайки се с приятелката ми, аз успявах да й кажа навреме: „А сега скок!” - и двамата прескачахме нашата дупка с разперени ръце и звънлив смях.

   Но един ден влязохме в Европейския съюз и на алеята се появи табела: „Ремонтирано с финансовата помощ на ЕС”. И моята дупка беше запълнена с бетон. Асфалтът на алеята си остана същия - само моята дупка стана европейска.

   Милата ми евродупка! Макар и запълнена, пак ще си я прескачаме - с разперени ръце и звънлив смях. 

„БЕЛЯТА ВОДА”

     Същата табела - „Ремонтирано с финансовата помощ на ЕС”, се появи един ден и до голямото дере преди чешмата „Белята вода” на Витоша. Беше посочена дори и цената на помощта - 10 000 евро. В дерето се виждаха краищата на огромна тръба - поне 10 метра дълга и около метър широка, а върху нея имаше насип от чакъл.  

   Няколко месеца след ремонта имаше проливен дъжд и придошлата вода отнесе насипания чакъл, а тръбата се беше изправила от пороя почти вертикално. Горката, тя беше толкова отъняла от ръжда, че на места имаше дупки като дантела - къде ли е лежала десетки години преди Европейския съюз!

   Пустата му вода, големи бели прави.

ТАЙНАТА НА МЛАДОСТТА

   Минавах покрай ресторант Мелницата над централния плаж и махнах за здрасти на писателя Владимир Зарев и жена му, поетесата Мирела Иванова, които вечеряха там.

   - Ей, Ганчо, а бе ти въобще не остаряваш - даже се подмладяваш! - възкликна Мирела Иванова. – Кажи каква е тайната? - полюбопитства тя.

   - Ами... има три важни неща - казах аз с много сериозен вид, спирайки се до масата: - червено вино, шоколад и... нова жена на всеки два месеца!

   - А, знаех си, че има нещо! - възкликна Владимир Зарев под леко укоризнения поглед на любопитната си съпруга.

СКРОМНОСТ

     - Като седнем с приятелите на маса, все им разправям за тебе! - сподели с мен дългогодишният ми хазяин Кольо от ул. Лозенград - А бе тоя Ганчо, викам им, как пък веднъж не повтори с една и съща жена - всяка година идва при мен с ново гадже! - възторжено се самоцитира той. - А приятелите ми викат - продължи вдъхновено Кольо: - „Тоя Ганчо или има много пари, или му е много голям!”.

   - Нямам много пари, бе хазяин! - скромно отговорих аз.

МАГАРЕШКИ РАБОТИ

    Близо до дългогодишната ми квартира при Кольо и жена му Поли на ул. Лозенград в новия град има неголяма градинка, а в градинката - кръчма с име „Магарето”. Кръчмата, както си му е редът, има рекламна табела, на която е изрисувано пасящо и едновременно с това гледащо със закачлив поглед магаре. Повечето от клиентите сигурно се забавляват с остроумието на собственика, нарекъл заведението в чест на попрекалилите с мастика и мента и склонни към магарии туристи. Прозаичната истина обаче е, че на мястото на добре уредената сега градинка навремето имаше по-скоро занемарена тревна площ, където в продължение на години спокойно си пасеше един дългоух местен обитател. Кръчмата пък тогава беше обикновена лафка - пак за мастика и мента, към която всеки те упътваше: „Ей там, при магарето!”.

   Магарето вече отдавна го няма там - отдавна се е пренесло в един по-добър свят. Но вероятно то пак наднича с клепоухите си уши и закачливия си поглед някъде отгоре, гордо, че, наред с гръмко звучащите „Ривиера палас” и „Голдън бийч”, в Созопол има и един ресторант, носещ неговото име.

ТОПЛИ ЗАКУСКИ

    В самия център на новия град, току-пред входа на хотел „Лист”, сякаш по чудо се е запазила и до днес най-старата баничарница на Созопол. По-скоро павилион с тенекиени стени и ламаринен покрив, от нея и сега се разнася апетитен аромат към оградилите я от всички страни нови лъскави постройки. Преди 30 години обаче баничките в нея кой знае защо се печаха само нощем, а сутринта  се предлагаха на изгладнелите и благодарни социалистически туристи леко вкочанени от среднощния бриз. Ние, хипарите, обикновено купонясващи до малките часове, когато се прибирахме към квартирите или чувалите си, неизбежно минавахме покрай баничарницата, от която в три часът през нощта вадеха изпечените закуски. Напук на всякакво работно време, ХЕИ и международното положение, пекарите благосклонно ни продаваха врели, димящи, току-що излезли от пещта банички. Да, при социализма само ние, хипарите, ядяхме наистина топли закуски!

СНИМКА СЪС СТИВ ПАШОВ

    След дълги години раздяла, през 2011-та се видяхме отново със Стив Пашов в Созопол. С жена му, Сашо, Теодора и Мария отидохме на излет на Ропотамо. Разходихме се по плажа, стигнахме до устието на реката, а от туристическото корабче ни махаха весело орляк дечица, помахахме им и ние.

    - Дайте да ви направя една снимка на старите приятели! - каза ни Теодора на двамата със Стив. - А така, прегърнете се.

   Прегърнахме се ние през рамената и Теди ни щракна на фона на весело сочещите ни дечица. Я да видим как е излязла снимката... Боже! - аз съм с панталон, а Стив гол-голеничък, пустият му нудист, съвсем бях изключил за навиците му. Ама как мило ме е прегърнал! Теодора, да не качиш снимката във Фейсбук, заклевам те!

СТАРО КУЧЕ  В РЕСТОРАНТ

    Почти няма ресторант в Созопол, който да не съм посетил през тези 30 години. От първото частно ресторантче - о, Указ 56!, о, сладък капитализъм! - срещу Пъци бар в края на 80-те години, което имаше само две масички, и последвалите го по-сериозни „Боруна” и „Аполония”, през огромното балкан-туристко хале на „Хоризонт”, което вечер побираше всички участници на Аполония ведно с Батето Славков и с десетките сноби, които искаха да се отъркат с подпийналата „интелигенция”, та до днешните ресторанти по Алеята, които предлагат риба за 8 лв 100 грама, а келнерът любезно обяснява, че рибата всъщност се тегли в сурово състояние и за две малки порцийки отива само около килограм, поради което ти изпиваш набързо и на гладно преждевременно поръчаната си бутилка вино и отиваш за дюнер на Харманите.

   Но аз съм старо куче и винаги подробно разпитвам келнерите и внимателно чета менюто за грамажи, проценти и други подводни камъни, скали и водовъртежи. На мен никога не може да ми се случи подобна изненада в Созопол!

   В такова радостно и приповдигнато насроение през 2013 г. разглеждах внимателно менюто на Малката мелница. Ресторантът има маси току-над плажа с хубава гледка, както и маси в голям двор оттатък улицата. Нямаше свободни маси над плажа, та с Юлия седнахме в двора. Цените бяха учудващо ниски за Созопол, та поръчахме няколко мезета и бутилка вино - по груби сметки към 30 лв всичко. Разбира се, прочетох менюто много внимателно и дълго разпитвах с подозрение сервитьора - батко Ганчо няма да се даде да го излъжат! Не щеш ли, една от масите над плажа се освободи и попитах сервитьора: Може ли да се преместим? Може. Ама нали е същото заведение? (пустата ми подозрителност) Същото е.

   Преместихме се ние и хапнахме и пийнахме, радостни, че сме се вредили за такава хубава маса, при това на такива ниски цени. А когато дойде време за сметката, на нея пишеше: 60 лв. Ама защо? Нали беше 30? Да - потвърди келнерът, - само че 30 е в двора, а на тези маси е двойно.

   Созопол, моя любов! Ти винаги ще ме изненадваш! Надявам се - и аз тебе!