ЕДИНСТВЕНАТА МИ

ПРОПУСНАТА АПОЛОНИЯ

или

ОЩЕ ЕДНА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ,

КОЯТО ХЕМИНГУЕЙ НЕ ОПИСА

   В ранната сутрин на 26-ти септември 1984-та година пред бръснарницата на Главната в Плевен се беше натрупала тълпа от зяпачи. На бръснарския стол седеше 22-годишен младеж с коса, стигаща до задните му части, който беше казал на фризьорката с решителен и леко треперещ глас: „Нула номер!”. След един час този гологлав младеж щеше да облече кафяви шаячни дрехи и да се превърне в старшина-школник Ганчев.

   Законът по онова време повеляваше висшистите да се обучават за запасни офицери. Като току-що завършил университета, и мен ме пратиха в Школата в Плевен. Условията там си бяха направо хотелски - по четирима души в стая със самостоятелна баня. Съсед по легло ми беше моят колега от университета Владо Райчев, бъдещ издател на „24 часа”. И до днес напразно се опитвам да пресметна колко водка сме изпили тайно с него през шестте ни школнически месеца, замезвайки с най-прекрасните пирожки на света, които жена му (рускиня) регулярно му пращаше в колет. О, Плевен, о, братушки, о, водка и пирожки!

   А между две пирожки аз четях милите писма на моята Деница, които получавах всеки ден.

    Плевенската ни епопея приключи и всеки от нас, старшини-школниците,  бе изпратен в някое по-близко (Райчев) или по-далечно (аз) поделение. На мен съдбата (така се наричаше тогава партийното и държавно ръководство) ми беше отредила да прекарам следващата година и половина в будния странджански град Елхово - буден, защото войниците от бойния полк в Елхово никога не спят, а бдят врагът от Анадола да не нахлуе изневиделица в нашата страна и да не направи някаква диверсия. Една нощ обаче аз заспах и то по време на дежурство в щаба на полка, защото дежурният офицер, вместо да ми прави компания, отиде да навести жена си. Щабната стая беше пълна с техника, чиито червени и зелени лампички непрекъснато мигаха и, най-лошото - вентилаторите й ми духаха във врата. Затова аз изключих всички уреди от контакта и сладко заспах. Откъде да знам, че с тези уреди се следи цялата граница и дори турските самолети „Ауакс”? Уви, заради мене тогава Н-ското поделение в Елхово проспало дебнещата ни опасност от Анадола. Същата нощ подлият враг успял да ни залее със своите сладникави телевизионни сериали и днес нашите майки и съпруги плачат пред екрана за съдбата на горката Джейлян.

   И така, сутринта на 20-ти април 1985-та аз влязох през портала на Н-ското поделение, от вътрешната страна на който пишеше стандартното „С военните тайни дотук”. Поради което вечерта на 20-ти април аз и още трима старшини-школници, с които току-що се бях запознал, излязохме не през портала, а през оградата, за да си купим нещо за пиене от близкия магазин. Всъщност откъм улицата близо до полковата лечебница нямаше никаква ограда - на нейно място зееше неколкометрова дупка, направена от офицерите, които живееха в блока срещу лечебницата, за да навестяват по-лесно примерните си съпруги. В самата лечебница пък съвсем доскоро подло бе слушал радио „Свободна Европа” старшина-школникът Емил Кошлуков, изпратен броени дни преди моето пристигане в Дисципа, за да стане човек, политик и водещ в Тв 7.

   Обладани от свободолюбив дух, четиримата старшини-школници се прибрахме през дупката с няколко найлонови торби, пълни с бира, водка и мезета. Не щеш ли, на 20-тина метра от нас се появи дежурният офицер. „Стой! Стой, ще стрелям!” - викна той и... започна наистина да стреля по нас! - а ние хукнахме из поделението кой накъдето му видят очите, хвърляйки торбите като стръв пред алигатор. Стръвта изглежда подейства и стрелбата спря. Аз се озовах под един трактор, крепейки се с крака и ръце за четирите му оси. Колко време съм изкарал така, не помня, но когато се пуснах, вече беше тъмно, вечерната проверка на 1200-членния полк беше минала, а аз бях целият в масло, бездомен и напълно трезвен.

   Същият ден се беше оказало, че ротата, в която съм зачислен, е на неколкомесечна бригада в някакво елховско село. На въпроса ми какво да правя тогава, старшината на портала вдигна рамене и ми отвърна: Е па знам ли, влизай в поделението и си търси некъде место за спане.

   Измъквайки се изпод трактора, впечатлен от елховската гостоприемност, забелязах един двуетажен корпус с напълно тъмни прозорци. На прибежки и припълзявания се промъкнах до него, бутнах един прозорец на първия етаж и - о, радост! - той се отвори. Влязох в стаята и заспах с омаслените дрехи върху първото попаднало ми легло. В тази стая прекарах следващите 18 месеца от живота си.

   Моята рота беше на бригада цели 6 месеца. През това време мене никой не ме потърси, никой не знаеше към коя рота се числя, но вече всички ме познаваха по физиономия. Ето защо на закуска, обяд и вечеря аз спокойно се смесвах с останалите старшини-школници и се хранех с тях. След това с делова крачка се отправях през плаца към моя корпус - а той наистина беше само мой: някога там е бил започнат ремонт, но по стар нашенски обичай е бил замразен незнайно докога. Корпусът беше с по 8 стаи на етаж, всяка от които със собствена баня. Е, тоалетните чинии в баните бяха изкъртени, но пък имаше вода, а за българския войник една 10-цолова тръба в пода е напълно достатъчна. От 16-те стаи аз постепенно успях напълно да оборудвам една с всичко необходимо. И заживях там дълго и щастливо.

   От време на време ми ставаше скучно, но в Елхово имаше действащо кино, а в околностите му е прекрасният лонгозен резерват край река Тунджа - идеален за пикник и обожаван от офицерските жени.

   А между два пикника аз четях милите писма на моята Деница, които получавах всеки ден.

   Какво ли прави моята Деница! Без мен на Созопол, на Аполония!

 

   Така измина лятото и дойде октомври. И ето, че в поделението се прибра от бригада отрудената рота, в която всъщност бях зачислен, предвождана от своя страховит командир с прякор Царя... Прякорът му не беше случаен и се знаеше от всеки действащ офицер в страната. Царя беше висок, слаб и красив мъж, истински див кашик (пехотинец) - на занятията тичаше неуморно пред войниците, а ризата му бе разгърдена и в най-големия зимен студ. Не цепеше басма нито на войниците, нито на по-висшите началници, и всички, включително началниците, му имаха страха - защото всъщност Царя беше олицетворение на истинския достоен български офицер. Веднъж в поделението се появи на проверка някакъв клет полковник от София, който или не беше чувал за Царя, или просто не можа да го познае. Царя беше застанал пред паметника на българския и съветския воин, който се намира пред щаба на полка, и даваше команди на двама войници, покачили се върху паметника и свалящи с метли снега от каските на двамата огромни братски воини. „Какво е това безобразие! - развика се минаващият оттам софийски полковник. - Как може да се катерите по съветския войник, за да сваляте снега!”. Царя мигом изкомандва: „Слизай долу! Вземи лопатите! Хвърляй снега обратно!”... И войниците започнаха да хвърлят снега обратно върху каските на двамата нещастни воини, докато тъмноморавият полковник влизаше бързешком в сградата на щаба.

   И ето, че моят 6-месечен рай беше на път да свърши - Царя ме извика при себе си. Подаде ми един автомат и рече:

   - Иди да ти го зачислят и бегом обратно при мен!

   - А, не може, другарю старши лейтенант, - чух аз стъписан своя глас, който кой знае как си измисли следното - капитан Еди-кой-си ме взе за помощник!

   Капитан Еди-кой-си беше закапече-то на полка (съкращение от „заместник-командир по политическата част”) - партийният командир, т. е. фактическият, защото на него беше подчинен дори полковникът командир на полка. Оказа се, че в корпуса, в който аз се бях самонастанил, закапечето си е оборудвал една агитационна стая - маса с червено сукно, грамофон и много цветя. Един ден капитанът неочаквано ме засече в корпуса, но изобщо не ме попита какво правя там, а ми нареди: „Старшина-школник, я ела да полееш цветята!”. И ми даде ключа от агитационната стая, за която аз започнах редовно да се грижа. Особено прилежно се грижех за грамофона и най-вече за една от плочите, на чиято обложка беше пищната Сиси Кеч.

   Е, смееш ли да не повярваш на закапечето? Смееш ли да го попиташ дали е вярно, че съм му помощник? Дори Царя не посмя. Само присви очи, дръпна ми автомата и рече: „Изчезвай оттука!”. И аз се върнах в корпуса при моята Сиси Кеч.

   И при милите писма на моята Деница, които получавах всеки ден.

 

   През следващите 1-2 месеца в корпуса се настаниха и част от новопристигналите старшини-школници. Повиках ги, разбира се, аз - все пак Сиси Кеч не играеше карти, не пиеше, пък и, да си призная, ми поомръзна. Другите старшини-школници естествено ставаха рано и ходеха на занятия, а аз си поспивах до късно, уморен от поливане на цветя и грижа за грамофонните плочи. Една ноемврийска сутрин си спях сладко-сладко, когато един от моите преждевременно прибрали се съквартиранти почна да ме бута:

   - Ставай, ставай! Закапечето те вика!

   - А ве да си гледа ваботата - с надебелял от снощната водка език промълвих аз, - до 3 часа сме играли карти! Ще полея цветята по-късно.

   - Не е за цветята - каза съквартирантът, - иска да те праща за 2 месеца във Варна!

   Във Варна!  За 2 месеца!

   Само който не е бил осем месеца в Елхово не знае каква симфония бяха за мен тези думи!

   Но имаше и още нещо - във Варна беше студентка моята Деница!

   От която получавах мили писма всеки ден.

   През ден.

   Веднъж седмично.

   Веднъж на месец.

   А в последното, преди месец, пишеше: „Скъпи Ганчо. Записах се в Икономическия институт във Варна. Няма да мога да те дочакам. Желая ти щастие. Деница”.

 

   И ето ни в поделението във Варна. През деня обучаваме младите войници, а вечер обличаме цивилните дрехи и - здравей, барче „Фарче”!, здравейте, дискотеки на плажната алея!...

   Другите да, но не и моя милост. Всяка привечер аз отивах до Икономическия институт с надеждата да срещна там някъде моята Деница. Но напразно - не знаех нито програмата й, нито дори специалността й. Може би учи само сутрин? А може би въобще не е в този институт? И тогава ме осени гениална идея - приближих се до групичка студенти и ги попитах:

   - Извинете, знаете ли в кой курс е дъщерята на бате Николай? (Защото тя е дъщеря именно на известния тогава на всички актьор от „Сладкарница „Захарно петле”)

   - Разбира се - отговориха ми те и ме упътиха към таблото с програмата, която прилежно си преписах.

   И ето ме отново там в прецизно подбран от програмата ден и час. Пред стълбите на института пушеше небрежно един наточен красавец с нови дънки, попораснала коса и напръскан обилно с Rexona Men. А към него се задаваха три кикотещи се девойки, едната от които след малко щеше да побледнее и да изгуби ума и дума от силата на неговата любов...

   Бедни, бедни старшина-школник Ганчев! Защо не си остана в Елхово? При твоята Сиси Кеч.

 

   Моята Деница е отдавна омъжена с няколко деца. Но когато някога случайно ме лъхне „Ф de Lancфme”, кой знае защо краката ми изтръпват, а душата ми е някъде там - в пощата на Елхово, и пита: „Има ли писмо за Ганчо Ганчев - до поискване?”

         

ЙО-ХО-ХО И БУТИЛКА „ХАВАНА КЛУБ”!

   Беше в края на 80-те. С бъдещия емигрант, околосветски пътешественик и домакин на американската база на Антарктида Стив Пашов, в онези години обикновен философ и хипар, сме направили сериозна инвестиция - купили сме си бутилка бял ром „Хавана клуб” на астрономическата за онези години цена от 6 лева (бутилка ракия струваше наполовина!). Естествено решихме да си я изпием привечер тайно, скрити от жадни хипарски погледи в южния край на безлюдния по това време централен плаж. Въпреки професионализма ни обаче сладникавата течност ни се опъна - бяхме я едва преполовили, а в другия край на плажа вече горяха огньовете и подрънкваха китарите на голямата ни хипарска компания, към която този ден се бяха присъединили Дони и Коцето. Не искахме да закъсняваме за купона, но какво да правим със скъпата бутилка? Ако я занесем там, ще бъде пресушена за секунди от пресъхналите хипарски гърла! Двамата със Стив взехме единственото правилно решение - да я зарием в пясъка и на другия ден да довършим нашето тайно кубинско революционно дело.

   Речено-сторено. Купонът беше грандиозен, изпяха се десетки песни, изпиха се литри „Академик Неделчев”. На другия ден със Стив се отправихме с несигурни стъпки към плажа, за да намерим заровеното вчера имане. Но - о, ужас! - махмурлийските ни глави за нищо на света не можеха да си спомнят точното място! Разкопахме половината плаж като сапьори минно поле, намерихме какво ли не, включително неща, които един възпитан разказвач като мен не би описал, но всуе - бутилката „Хавана клуб” беше пропаднала вдън земя. Сигурни бяхме само в едно - че не е открадната, защото я бяхме заровили много дълбоко, за беля - неизвестно къде...

   Така и не я намерихме никога. Оттогава всеки път, когато минавам покрай плажа, се взирам с надеждата, че може би след поредната вълна, заляла пясъка, оттам ще се подаде гърлото на онази мила и чудесно отлежала бутилка ром.

   След доста години Стив ми каза с развълнуван глас: „Знаеш ли, веднъж като разтоварвах сандъците край американската база на Антарктида, забелязах ей там, сред ледовете в океана, да плува една бутилка - бяла, със златист етикет, полупълна...”.

   Боже, Стив, възможно ли е наистина?!

  

ЩЕДРОСТТА НА БАЙ ПЕТКО

   Както пееше Георги Минчев, по онова време - когато рокендролът беше млад - Созопол не предлагаше „хотелски комфорт”. Всъщност през 80-те години в града имаше само един хотел (представяте ли си!) - оня с МВР-то на автогарата. Всички туристи - и български, и чуждестранни (от братските соцстрани), се настаняваха на квартири по къщите и затова квартирите бяха кът - особено по време на „Аполонията“. А и цената на легло при някоя созополска баба - цели 2 лева! - беше немислима за повечето от нас хипарите. Та това си беше половин бутилка гроздова „Академик Неделчев”! (Така си се казваше, няма общо с проф. Михаил Неделчев) Поради тези съществени причини, особено поради последната, ние спяхме най-вече на чували по плажа, на ръбестите скали и в градинките. Но имаше една къща в Созопол, която нежно приютяваше и изтерзаните хипарски тела - къщата на бай Петко!

   Бай Петко Франгов имаше голяма многоетажна къща в началото на ул. „Кирил и Методий” - на 10-ина метра от площада и пощата на Стария град. Една късна септемврийска вечер току-що бях пристигнал с последния автобус от Бургас и се чудех къде да отседна с гаджето си. На течащия все още в градинката купон когото и да попитах от хипарите: „Къде спиш?”, получавах неизменния отговор: „При бай Петко!”. Брей, викам на гаджето, давай и ние да вървим при тоя състрадателен бай Петко, пък дано се намерят легла и за нас.

   И ето го самият бай Петко - не можеш да го сбъркаш! Седи на стълбите пред къщата си, доста понаквасен и винаги готов да помогне.

   - Има ли места при тебе, бай Петко? - питам го леко фамилиарно и с надежда аз.

   - Има, разбира се! - щедро разпери ръце бай Петко и ни покани: - Влизайте вътре. Качвайте се нагоре по стълбите. Внимателно, да не настъпите някого!...

   Заизкачвахме се ние по стълбището и какво да видим - не само стаите, но и всички коридори бяха препълнени с народ, десетки хора с чували лежаха навсякъде по пода. Качихме се накрая на най-горната тераса - и там натръшкани десетина човека с чували.

   - Ето го отдолу вашето място, лягайте там! - каза бай Петко, посочвайки ни една маса на терасата, под която учудващо нямаше никой. - Айде, лека нощ! - пожела ни сърдечно домакинът и добави делово: - 10 стотинки на човек!

  

МИЛИОНЕРЪТ С ВАТЕНКАТА

    В средата на 80-те местата за хранене в Созопол се брояха на пръсти. Като изключим няколкото ресторанта на Балкантурист - Вятърната мелница, Хоризонт и още един-два, изборът беше един: опашката за кебапчета при бай Кольо. Бай Кольо Муржев, или както всички го знаеха - кебапчията с балканчето, защото караше мотопед „Балкан” - държеше единствения тогава павилион за кебапчета на входа на Стария град. Невъзмутимо, пред погледите на цялата огромна опашка, той пощипваше кебапчетата в необятната като СССР социалистическа тава и казваше на всеослушание: „Че какъв кебапчия съм аз, ако от две кебапчета не направя три!”. И разпродавайки тавата, яхваше балканчето, за да докара следващата СССР при изгладнелите туристи. Минаха години, дори десетилетия, а бай Кольо продължаваше да пърпори из града с балканчето си и с неизменната си ватенка. Злите езици разправяха по-късно, че е получил като реституция един от къмпингите край Созопол, и го наричаха „милионерът с ватенката”. Но това за къмпинга е силно преувеличено, истината е, че още през 80-те бай Кольо е бил настанен от народната власт за известно време в едно от местата с постоянни грижи и храна за обитателите. Защо ли? Ами защото бил заловен с един приятел да разфасоват пасящи в лозята край Созопол доверчиви магарета...

   Боже, колко вкусни бяха кебапчетата на бай Кольо - най-вкусните на света!

  

УЛИЦИ С НЕЖНИ ИМЕНА

    Пред къщата на „Стършел” в стария град, в която бях отседнал, срещам Георги Коритаров, с когото сме състуденти, и жена му.

   - Къде сте на квартира? - питам ги аз.

   - На улица „Мур”, с „М”! - обяснява ми пунктуално Жоро.

   - Това е нищо! - не оставам по-назад аз. - Аз съм на улица „Милет”, с „л”!

  

ГНЕЗДОТО НА СТЪРШЕЛИТЕ

    На ъгъла на ул. „Милет” и ул. „Кирил и Методий” беше къщата на „Стършел” - великолепна стара созополска къща с дървени греди, еркери, и каменни плочи на покрива. Тя къщата и сега си е там, но вече не е на „Стършел”. Навремето е била на ЦК на БКП, а понеже „Стършел” при социализма беше издание именно на ЦК на БКП (каква ирония!), след 10-ти ноември той наследи не пасивите, а този прекрасен актив на партията. На ул. „Милет” дълги години почиваха, пиеха и пишеха своите смешки повечето от „стършелите”. Като техен скромен сътрудник, понякога и аз имах възможността да наема една прелестна стаичка с дървено балконче с много цветя, гледащо непосредствено към входа на днешния музей с кулата. Балкончето е толкова красиво, че всеки, който мине оттам и днес, непременно го снима. Аз обичах гордо да заставам сутрин на него и да се наслаждавам на завистта на туристите, които щракаха ли щракаха. Със сигурност на много снимки грее надутата ми от гордост или по-скоро от сутрешен махмурлук физиономия. Горд съм, че съм бил махмурлия под един покрив с Йордан Попов, Мишо Вешим, Кръстю Петков, Румен Белчев!

   Преди няколко години къщата на „Стършел” беше „предоставена” от правителството на Министерството на културата. Не съм сигурен дали то е правоприемник на ЦК на БКП... Чудя се кой ли сега сутрин е махмурлия там?  

   

АЗ СЪМ МИЛЕТЧАНИН!

    Разцветът на древния Созопол - Аполония понтика, започва през 5-ти век преди Христа, когато в малкото тогава тракийско селище се преселват 1000 семейства от Милет. Милет е бил богат и културен град в Мала Азия на брега на Средиземно море, един от важните търговски центрове между двата континента. Наричали го „перлата на Йония”, а названието „милетчанин” в древността се употребявало като нарицателно за щастлив човек - „галеник на съдбата”.

   Около 5-ти век градът е разрушен от персийските нашествия и жителите му се разселват, основавайки нови колонии, една от които е Аполония понтика. Милетчаните пренасят в новото си поселище не само своята богата материална и духовна култура, но и своя свободолюбив дух. И докато самият Милет е бил царство, пристигайки в Аполония, милетчани заедно с местните траки създават свободен град, управляван от избираеми архонти (нещо като днешните народни представители - но не съвсем...). Всеки гражданин на Аполония над 18 години е имал право на глас и е участвал в изборите на своите управници. В 5-ти век преди Христа Аполония е била първата демокрация на Балканите! Ах, ако дойдат и днес 1000 милетчани! Или поне 2-3!

   Моя Аполония! Колко столетия в тебе гори този дух на свободата! Минали са векове и хилядолетия, преживяла си нашествия на хуни, разрушения и дори деветосептемврийски манифестации, но пламъчето на независимостта никога не е угасвало! Къде поетите да рецитират за първи път своите гневни стихове, ако не тук? Къде да се прожектира за първи път филмът „Малката Вера”, ако не тук? Къде да вееш свободно своята дълга коса, ако не тук!

   Обичам те, мой мили Созопол! Обичам дори твоите презастроени квартали и симпатичното лукавство на хазяйките ти, и леко снобските ти заведения - обичам ги, както влюбеният обича любимата си с всичките й недостатъци. Понякога бягам от теб, но винаги се връщам отново, за да чуя тук някоя мисъл на умен човек, която да ми държи тен чак до другото лято. И дори цял живот. Обичам те, Созопол, защото в калдаръма ти е заровено съкровището на древните милетчани, наречено свобода и духовност. Свобода и духовност - какво повече му трябва на човек, за да е щастлив, за да е „милетчанин”? Добре де - бутилка вино.  

  

АКО НЯМА РИМА, УДАРИ МА

    Баща ми, поетът сатирик Марко Ганчев, гостува на Аполонията, за да представи новата си книга. По време на представянето една от журналистките го попита:

   - Какво е мнението ви за така наречените „бели стихове”, стиховете, в които няма ритъм и рими?

   Известен със своята прецизност към римите и ритмиката, баща ми отговори с присъщата си великодушност:

   - Може да има стихове без рими, може да има стихове и без ритъм, може да има дори стихове без смисъл. Ама и без трите неща едновременно - не може! 

   

РЕКЛАМЕН ШРИФТ

  В художествената галерия на стария град течеше представяне на новата книга на Чавдар Шинов. Млада, явно току-що прохождаща актриса, е поканена от издателството да прочете художествено откъси от книгата. Горката! Явно поотвикнала да чете, тя така мило сричаше и се оплиташе, че на публиката й се скъса сърцето, а във въздуха почти физически се усещаше как могъщото тяло на седналия зад катедрата Чавдар Шинов едва се сдържа да не експлодира. Силно смутена и поруменяла, младата актриса се извини на аудиторията с думите: „Много се извинявам, ама шрифтът нещо не е добър!” - за ужас на поканилия я издател!...

   Като отидох след представянето при Чавдар Шинов за автограф, успокоително му казах: „Купих си книгата ти само заради шрифта!”.

   

ТУК Е СПАЛ ГАНЧО ГАНЧЕВ!

    Като пресмятам, през тези 30 години съм бил на квартира в над 60 созополски къщи! Не завиждам на местната власт, ако някога реши да ми сложи паметна плоча - почти на всяка втора къща ще трябва да постави мраморен надпис: „Тук е спал Ганчо Ганчев”.

   Но едно от най-незабравимите ми места за спане беше старото училище на носа на стария град. През 80-те години тази прекрасно реставрирана сега сграда беше запусната и полуразрушена, без врати и прозорци, а в двора му имаше - чудна работа! - напълно запазен скелет от кит. Старото училище обаче си имаше покрив и чудесна гледка към морето - какво повече му трябва на един беден хипар в проливния септемврийски дъжд!

   Една дъждовна вечер се лутах из стария град, търсейки къде да разпъна на сушина спалния си чувал. И в тъмнината зърнах силуета на старото училище - то си стърчеше над скалите мокро, малко мръсно и безпризорно - досущ като мен. Изкачих се по тъмното му стълбище и се озовах в огромна зала с прозорци към бурното море. Започнах да разгъвам чувала си до стената, когато изведнъж изпод него се чу едно звучно: „ScheiЯe!”. Не знаех немски, а и сега не знам, но тази дума я знае всеки първокласник и в превод тя обикновено означава: „Лайно такова, стъпил си ми на ръката!”

   В проблясъка на падащите със свистене в морето светкавици видях 4-5 наредени като трупи покрай стената спални чували, пълни с немски братя хипари. Там, в старото училище, се състоя първата неформална среща на източноевропейските хипари, довела впоследствие до рухването на Берлинската стена, Хонекер и Тодор Живков. Как точно тя доведе до това, не си спомням, поради огромните количества немска и българска ракия - но съм сигурен в това! И до днес на всеки 10-ти ноември аз си спомням с умиление за романтичните и символични светкавици в морето срещу старото училище и стария строй...

   Мислел ли съм тогава, че днес то ще се превърне в лъскава художествена галерия, където ще четат своите стихове и разкази най-големите ни поети и писатели! Мислел ли съм тогава, че в някогашната хипи-спалня ще представя своята книга самият Ганчо Ганчев!

   О, времена на бури и на промени!

   И китът вече го няма - кой знае накъде е отплувал към някои по-спокойни морета.

  

КАК ОСМИСЛИХ ЖИВОТА СИ

   Това стана едва в наши дни. През 2013-та година в Червената къща имаше лекция за „българския ъндърграунд” по соцвреме. Двама лектори на видима възраст около 30 години разясняваха с патетични слова как този ъндърграунд (разбирай хипари, пънкари и прочие) се е съпротивлявал срещу системата, която в крайна сметка не издържала и рухнала. След края на лекцията аз взех думата и им казах:

   - Благодаря ви от сърце! По онова време майка ми и баща ми се караха, че само се шляя с дълга коса, пия и ходя по жени. Сега обаче аз разбрах, че това не е било така - благодарение на вас животът ми придоби смисъл!

   Препълнената зала дълго ми ръкопляска. Лекторите - не.

   

НОВА СРЕЩА С МИЛИЦИЯТА И С...

ЖОРЖ ГАНЧЕВ

    Дойде демокрацията и аз бях щастлив, че съм приключил с Народната милиция.

   Но мина година, две, и по созополските улици започнаха да се разхождат едни здрави момчета с анцузи и с тениски, на които пишеше: „Първа частна милиция”. Боже, мислех си, че съм приключил с милицията, а тя просто станала частна!

 

   Младежите с анцузите обикновено бяха много заети с работа по заведенията - да ги охраняват срещу скромно възнаграждение от 20 хиляди на месец. По едно време обаче решиха да поработят и върху морала на шляещите се из града дългокоси елементи, като моя милост - вероятно защото не правят голям оборот във въпросните заведения. Затова, когато загрижените възпитатели видеха някой да седи на нерегламентирано място - градинка, скали, тревна площ, въобще място, на което нищо не се сервира - опердушинваха го начаса. Един ден в самия център на стария град бяха проведени подобни макаренковски мерки със седналите пред пощата момиче и момче с китара. Сякаш изпод земята, изневиделица се появиха седем-осем тениски с надпис „Първа частна милиция” и във въздуха полетяха момиче, момче и трески от някогашна китара. Всичко това стана пред безмълвните погледи на Жорж Ганчев и Вежди Рашидов, които в този момент се намираха там. Не се сдържах, приближих се до тях и им викам:  „Г-н Ганчев, защо не се намесите?!”.

   - Как да се намеся! - отвърна ми Жорж или Вежди, не си спомням добре кой от двамата, защото бях доста развълнуван. - Същите вчера набиха и наше близко момиче. Нищо не мога да направя!

   Щом те не могат да направят нищо... Тогава разбрах че работата е лоша. До края на лятото сядах само на определените за целта места.

   

НЕВОЛНА ГРЕШКА

   Един ден, по времето на яките момчета от „Първа частна милиция”, си се разхождам небрежно и леко озъртайки се по централната улица „Аполония” в стария град. Минавайки покрай един магазин за сувенири, виждам над него красиво изработена табела-дърворезба: „КОЖЕН ВРАТ”. Брей, викам си, почнаха и магазините да кръщават на яките момчета! Като се приближих повече, гледам надписът бил малко по-различен: „ЮЖЕН БРЯГ”. Объркал съм се при четенето... Ама тоя дърворезбар много нечетлива е направил табелата!

   

БИЛЕТЧЕ ЗА СТРАХ

    Момчетата с анцузите продаваха много билети. Не за „Аполонията“, а най-вече за паркинг. Всъщност никъде край пътя нямаше паркинг, но спреш ли, тутакси отнейде се появяваше здраво момче с анцунг и с кочан билети в ръка - да, истински кочан! Момчетата с кочани изникваха незнайно откъде - иззад някое дърво, храст или по-голям камък, но изникваха винаги - и винаги с кочан билети в ръка. Плащаш си, вземаш си билетчето и си спокоен. Не си ли платиш, може на връщане от плажа да си намериш колата в доста неугледен вид. Или въобще да не си я намериш. Затова всеки с радост си плащаше 50-те стотинки и отиваше на плаж ведър и спокоен.

   Веднъж обаче аз кой знае защо спрях по-далече от обичайното ми място. Чакам аз, чакам - никой не се появява. Много се притесних. Дълго се оглеждах с надежда наоколо, но напусто - никъде не се виждаше младежът с кочана. Брех да му се не види! Тръгнах надолу по шосето и след около километър - о, щастие! - край прашния път, на сянка под една смокиня се оранжевееше сгъваема масичка, а зад нея седнал моят мил младеж с бленувания кочан в ръка! Вече бях щастлив - нищо нямаше да се случи на моя трабант. Беше в сигурни ръце - в по-сигурни, отколкото натовския трабант на Соломон Паси!

   

МОЕТО БЯГСТВО ОТ

и

МОЕТО БЯГСТВО КЪМ

       Да, Созопол в началото на 90-те беше завладян от мутрите. Не бях потърпевш от тях лично (разбирай бит), но в душата ми бушуваха ярост и безсилие, че в моя град на свободата се бе настанил нов диктатор. След поредната среща с вървящите в редица анцузи в Стария град, казах на Албена: Да се качваме на трабанта и да изчезваме оттук!

   Речено-сторено. Подпалих трабанта и къде-къде - отидохме на „Златни пясъци”. Не бях ходил там от дете, когато нашите всяко лято ме водеха на писателската станция недалеч от курорта. А той беше станал още по-лъскав от детските ми спомени. Няколко от хотелите вече бяха приватизирани, с прекрасни басейни пред тях и - каква приятна изненада! - нощувките бяха на созополски цени. „Как може да сме толкова глупави и да не идваме тук, в този „хотелски комфорт”, ами стоим при мутрите в Созопол!” - се тюхкахме ние с Албена и си обещахме повече да не правим така.

   Настанихме се в един от лъскавите хотели, а вечерта слязохме на вечеря в ресторанта - и ние като „бели хора”! Сбогом, мизерен хипарлък, да живее лъскавият капитализъм!

   Ресторантът беше голям, чист и много романтичен - с бели платнени салфетки по масите и с дълги до земята бели покривки. Кимнахме с усмивка на няколкото влюбени двойки, които пиеха розе и тихо разговаряха. Седнахме и ние на една от по-крайните маси и с наслада отпихме от прекрасното Розе от Южния бряг. Когато в ресторанта влязоха три двойки и седнаха на голямата маса до нас...

   Мъжете бяха най-страшните типове, които някога съм виждал - огромни, небръснати, с космати гърди и много-много грозни. Единият беше едноок - не по рождение, останалите също имаха белези, видимо не от художествена гимнастика. Жените им - не познахте! - бяха не като днешните мугреси красавици, а напълно съответни на тримата си другари - кльощави и много-много грозни. Цялата група, настанила се непосредствено до нас, гледаше отнесено и неадекватно нейде в белите хоризонти. А персоналът на ресторанта тутакси я наобиколи, зарязвайки на бегом романтичните двойки - защото, както се досещате, това бяха собствениците на хотела.

   След броени минути на масата им се появи, явно приготвена от преди това, най-огромната тава, която съм виждал през живота си - от алпака, четвъртита, метър на метър широка и висока поне 25 сантиметра. А в тавата - като на филмите - лежеше огромно, добре изпечено цяло прасе с лимонче в устата. Шестимата започнаха да късат от него с ръце големи парчета, издавайки бурни животински звуци на задоволство, съчетани с охкане и писъци заради горещата прасешка кожа. По кльощавите лакти на дамите се стичаше мазнина и падаше върху белите покривки и белия мокет на романтичния ресторант, което предизвикваше неподправения им фалцетен кикот. Обградилите ги сервитьори съучастнически се усмихваха, без да забележат оставения от нас бакшиш - а ние с Албена тичахме към трабанта, за да потеглим с мръсна двутактова газ обратно към Созопол, към Аполонията! Към мястото с най-много културни хора в света на глава от населението - и на мутренска глава! Напред (назад) към „града на спасението” от заобикалящата ни простотия! Напред към моя остров на културата!

   Е, полуостров.

   

КАМЕЛИЯ ТОДОРОВА - SHOW MUST GO ON!

    На амфитеатъра на „Аполония“ течеше концерт на голямата ни джазпевица. Незнайно поради каква артистична суета, тя бе обула едни дълги-дълги клош панталони, които непрекъснато се оплитаха около високите й платформи. И както пееше, не щеш ли тя застъпи панталоните си, спъна се и падна по гръб - като молив! За секунда сякаш всички зрители загубихме дъх, почуствали физически удара и болката й. А Камелия... - Камелия лежеше по гръб, здраво хванала микрофона и... продължаваше да пее! Не можеше да помръдне, усещаше се как й се иска да извика от болка, но продължаваше да пее, все едно нищо не се е случило, все едно си е напълно нормално ей така - да си лежиш на сцената и да си пееш!

   Минаха десетина секунди и някой й помогна полека да се изправи, докато тя все така продължаваше да пее под акомпанимента на музикантите, които като онези от „Титаник“ също не спряха нито за миг. Не можете да си представите какви бяха аплодисментите след края на тази песен! Всички бяха станали на крака, тропаха и викаха, а мнозина плачеха от възторг, от преклонение, от гордост, че има на света такава велика певица, такъв артист! Плаках и аз.

   

ПИЯНСТВОТО НА ЕДИН АРТИСТ

    Беше към 5 ч. следобед и аз си пиех кафето на „Кемъла“, днес „Кариби“ - заведението, което е срещу амфитеатъра на „Аполония“. Имах известно време за убиване до пиесата, на която щях да ходя в 18 ч. и в която участваше Велко Кънев. По онова време - края на 90-те, бях един от сценаристите на НЛО и работехме заедно. Изведнъж - о, ужас! - покрай „Кемъла“ мина самият Велко, лека му пръст, толкова пийнал, че едвам, ама едвам стъпваше по калдаръма и не можеше да познае никого! Да, артистите - и най-великите, доста си пийват, знам го от опит - за вдъхновение, срещу стреса и прочие - ама непосредствено преди представлението?! Велко сигурно ще го провали! - ужасих се аз.

   Седнах в залата със свито сърце. Публиката заръкопляска, а аз не исках да си представям как този голям актьор излиза на сцената и става за резил. Завесата се отвори и от страничния джоб изтърча, не - влетя на сцената Велко Кънев - с разперени ръце, със закачливата си физиономия, изправен като върлина и... напълно трезвен! Ролята, която направи тази вечер, бе грандиозна.  

   Велики артисти, поклон!

                                                                                                                         (Следва част 3)