Прочетен: 1924 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.02.2023 14:04
Ганчо Ганчев
Моите Аполонии
Copyright © Ганчо Марков Ганчев, автор, 2014 - Всички права запазени!
За контакти: gancho_ganchev@abv.bg
Copyright © Юлия Крумова, корица, 2014 - Всички права запазени!
На корицата: Аполон Белведерски, Ватикана
Созопол - София
2014
ТАЗИ КНИГА не е за фестивала „Аполония”. За него пишат сериозно изкуствоведите. А аз не съм изкуствовед. Затова и всичко в тази книга е някак си несериозно. А изкуството в нея е някак си между другото. Каквото си е всъщност изкуството у нас.
Тази книга не е и за Созопол. Созопол си има свой музей, вампир и професор Божидар Димитров.
Тази книга е... за мен, за моята скромна особа. От далечната 1983-та година в началото на септември аз неизменно пристигам в Созопол заедно с всяка една „Аполония” - и така вече цели 30 години. Защо ли? Отговорите са вътре в книгата. В скъпия ми Созопол е преминала част от младостта ми, изпълнена с весели, любовни, културни и не толкова културни случки, които неведнъж съм разказвал пред приятели на маса. Именно тези случки са събрани тук - те са моите „Аполонии”! В тази книга е моят дух, но много се надявам в нея да е попаднал и малко от духа на времето и на нашата мила страна. Е, някои спомени може и да съм объркал, но при толкова мастика и мента, изпити тогава, да се чудиш как изобщо имам спомени. Който се види вътре, нека да ме поправи. Имената са истински, включително женските, за което предварително се извинявам на настоящите им съпрузи.
Созопол и „Аполония”, това съм аз. Затова ги и обичам - повече от всичко!
КАК СТАНАХ ХИПИ
С Роси Хипито се запознахме през 1983-та на някакъв купон - дълга, руса, почти рижава коса, лунички и очила, от които надничаха две леко безсрамни и не търпящи възражение очи. Приличаше малко на Пипи Дългото чорапче и с шведска директност ме покани да прекарам следващата нощ у тях.
- Става - съгласих се по шведски и аз, - къде живееш?
- В къща - поясни небрежно, но и с леко превъзходство тя - в Бояна.
Или Драгалевци, не си спомням точно, но си казах: брей, тя явно е от „голямото Добро утро” - баща й е някое партийно или държавно величие.
И ето ме привечер в къщата в Бояна или Драгалевци. Беше ранна пролет, навън беше доста хладно, а вътре бумтеше камина и миришеше сладостно на бор и еротично приключение. Пийнахме по няколко уискита и дойде време да си лягаме. Представих си със злорадство как лудуваме с дъщерята на партийното или държавното величие в собствените му покои, обградени от уиски, пури, и друг капиталистически разкош, и как, макар и мъничко, това ще бъде моето лично отмъщение към системата. При това напълно сексуално отмъщение.
- В коя стая ще лягаме? - попитах Роси Хипито, предвкусвайки насладата от предстоящия двоен акт.
- Глупости, каква стая - ще спим на двора, на палатка! - напълно сериозно каза Роси, мъкнейки наръч завивки.
- Стига бе - не повярвах аз, надявайки се, че все пак тя се шегува. - Не говори глупости, навън е студено! А и много убива!
- Убива - съгласи се Роси. - Ама ние сме хипари!
Как не се поинтересувах защо са й измислили този прякор! На сутринта изпълзях от палатката вкочанен от студ и натъртен до синьо от твърдата земя. Но бях горд, че вече съм хипи.
ПЪРВАТА МИ (И ПОСЛЕДНА) НОЩ
В СОЗОПОЛ С РОСИ ХИПИТО
и
ЕДНО ЛЕГЛО ЗА ТРИМА
В следващите няколко месеца Роси продължи трудолюбиво да оформя моята външност и вътрешност на хипар. Освен че от време на време спях на палатка на двора, под нейното благотворно влияние си пуснах дълга коса, започнах да харесвам Цепелин и пурите на баща й. Бях уверен, че това е вече напълно достатъчно, когато Роси Хипито ми каза, че трябва да отидем на море на Созопол.
- Истинските хипари ходят само на Созопол! - отсече, както обикновено, тя, и автобусът ни стовари на автогарата в Стария град.
В централната градинка по това време (1983) имаше голямо лятно кино, а на касата му афиш: Тази вечер „Ах, този джаз”. Ах, този Созопол! - само няколко години след премиерата там можеше да се види филмът, който и до днес е емблематичен за всяко ъндърграунд общество, уважаващо алкохола, музиката и секса! Как ли се беше изплъзнал от партийната цедка по онова време - само Созопол си знае.
Двамата с Роси сияехме, танцувахме и припявахме с озарени хипарски очи „Bye Bye Life”, когато внезапен порив на първата ми „созополица” (така наричахме след това местния летен вирус) ме изстреля извън киното, лишавайки ме и от оскъдната хипарска храна. Поривите ми продължиха през цялата нощ и на сутринта нямах сили да се измъкна от спалния чувал в храстите на градинката. Озърнах се - Роси беше вече станала и припряно сгъваше чувала си. Милата, явно бърза да купи нещо за хапване.
- Ще ми вземеш ли едно кисело мляко, коте? - гальовно я попитах аз. Ах, как добре щеше да ми дойде едно студено кисело мляко!
- Да, бе - студено каза Роси Хипито, - оправяй се сам. Аз изчезвам - няма да си провалям морето заради теб. Айде чао.
Повече никога не я видях. Но бях видял Созопол и се влюбих в него - завинаги.
Целия ден лежах в чувала, а привечер, изгладнял и натъртен, събрах малко сили и тръгнах към Стария град да си купя нещо за ядене. Тогава около централната градинка нямаше дори една будка и наоколо нямаше жива душа. И в тази пустош, минавайки покрай мястото на сегашния амфитеатър, изведнъж дочух тихичко да се носи „Stairway to Heaven” на Лед Цепелин. О, тази „Стълба към Небето” - тя те изправя на крака и окрилява, тя ти вдъхва сили и смисъл да продължиш!
На каменната ограда на градинката седяха в мрака един дългокос младеж и неговото гадже, а райската музика се носеше от техния касетофон. Седнах до тях и слушахме Цепелин заедно до късно, а когато им разказах историята си, те ми предложиха да пренощувам при тях. Боже! - в квартирата им имаше огромна спалня с най-белите чаршафи, които съм виждал в живота си! Изпълнени със състрадание към измъченото ми тяло, моите нови и бъдещи дългогодишни приятели ме поставиха да легна... по средата на спалнята - между тях! Никога не съм спал така сладко. И никога не съм бил така щастлив. Защото в „Стълба към Небето” се пее: „Когато всички сме едно и един е всички, ще бъдем твърди и непоклатими...”
От тази нощ вече бях непоклатим хипар.
ПОЛИЦЕЙСКА АКАДЕМИЯ 1.
КАПИТАН АСЕНОВ
Няколко дни по-късно - една хубава вечер на същата 1983-та година, нашата новооформила се хипи група се беше настанила в горичката недалеч от единствената тогава в Созопол дискотека „Гъбите”, до плажа Харманите. Явно китарите и песните ни са били доста мелодични и са смущавали посетителите на дискотеката, поради което управителят й се е обадил по телефона на съответните органи. Така и не усетихме как по някое време нашият зле охраняван лагер се оказа напълно обграден от няколко жигулита с включени сини лампи, които любезно ни превозиха до районното управление на милицията.
Районното управление се намираше на втория етаж на единствената тогава по-голяма общинска сграда, пред която и днес спират рейсовете от и за Бургас. В същата сграда заедно с МВР-то мирно съжителстваха градският хотел и консервната фабрика „Славянка”. До самото МВР се стигаше по външна желязна стълба, завършваща с открита тераса, на която служителите на реда ни казаха да чакаме и влязоха вътре да обсъдят държавнически какво да ни правят. Естествено, бяха ни събрали паспортите, но и да не го бяха направили, едва ли някой от нас би си и помислил да избяга - тогава ние уважавахме управниците си.
Чакахме половин час, чакахме един - никой не се появяваше. Моя милост обаче беше изпил доста бири, които не можеха повече да чакат! Ето защо взех неизбежното и фатално решение да сляза по стълбите, да се облекча в градската градинка, след което, разбира се, да се върна отново при гражданите милиционери.
Речено-сторено. Но когато се върнах облекчен и доволен - какво да видя - на площадката нямаше никого! Брей да му се не види! - мислех си аз, - явно са ги пуснали, докато съм бил в градинката. Какво да правя сега? Да почукам и да си поискам паспорта? Не ми стискаше особено. А може би са дали паспорта ми на някого от групата, за да ми го предаде! - осени ме прекрасна и наивна идея. Къде да ги търся - обратно към дискотека „Гъбите”. Но край дискотеката нямаше никого. Самата дискотека явно също вече беше приключила работа. Откъм нея се зададе една симпатична непозната девойка с дълга златиста коса - огледа ме отгоре до долу и попита:
- А бе ти да не би да си Ганчо?
- Ъ-хъ - потвърдих аз с някакво лошо предчувствие.
- Леле! Цялата милиция те търси! - каза девойката с неприкрито възхищение в гласа.
Милицията всъщност не била освободила никого, както аматьорски си мислех, ами вкарала всички в районното, установявайки в потрес, че единият от арестантите е избягал. И докато съм търсил скришно място за облекчение в градинката, милиционерите хукнали да ме търсят из целия град. Без надзор оставили само едно място - терасата на районното - кой да предположи, че ще се върна именно там, облекчен и доволен!
Както ми разказа Златина (междувременно се запознахме), идвали да ме търсят дори в „Гъбите”. Как сме се разминавали непрекъснато с органите на реда - само шегаджийката Съдба си знае. Но аз бях без документи, без подслон и - най-важното - без пукната бира. Но с истински верен ятак - Златина, златното момиче! Като една баба Илийца тя ме приюти в своята стая, докато жестокият враг неуморно ме търсеше из целия град. Мисля, че Златина беше много по-състрадателна от баба Илийца. И много по-хубава.
На сутринта, декизиран по бански, аз се слях с тълпите летовници и по плажа-по плажа се измъкнах нелегално от Созопол, а оттам на стоп благополучно се прибрах в София. Какво ли ме чака сега? - питах се тревожно аз. Може би скоро ще ме арестуват! Може би ще ме вкарат в затвора! Дали Златина ще ми идва на свиждане там?
След две седмици в пощенската ни кутия се появи призовка от IV-то Районно. На нея пишеше следното: „Явете се на... в... часа за... намерен паспорт в град Созопол”.
Намерен! Каква прекрасна дума! Явно созополската милиция ми е простила! Явно няма да ме арестуват! Сбогом, затвор! Сбогом, свиждания със Златина!
В посочения ден и час бях пред гишето на Паспортен отдел в IV-то Районно и подадох със свито сърце призовката на служителката. Тя намери паспорта ми в една от кутиите, отвори го и започна да гледа подозрително ту дългокосата ми физиономия, ту прилежния и подстриган момък на снимката.
- Хм... Ганчо Ганчев... - поколеба се тя. - Ей сега ще повикам капитан Асенов...
И след малко се появи заедно с началника на Паспортния отдел, не спирайки да ме гледа подозрително.
- Нещо май не си приличате с този на снимката... - ехидно рече капитан Асенов.
- А, аз съм, аз съм - опитах се да го успокоя.
- Ти си, ама като се подстрижеш! - осведоми ме капитанът и каза на служителката - удари му печата!
И служителката стовари върху страницата с името ми един огромен черен печат: НЕВАЛИДЕН. Мисля, че за първи път в живота си тя се усмихваше.
- Като се подстрижете, заповядайте, ще ви издадем нов - каза любезно тя, подавайки ми дамгосания документ. Усмивката сияеше на лицето й. Горката тя, не знаеше кой ще се смее последен.
Да се подстрижа?! Аз! Вече изграденото хипи! За нищо на света! Но как да се противопоставя на това в рамките на закона? И тогава ме осени блестяща идея: именно! - в рамките на закона! Трябваше да прочета наредбата на МВР за издаване на лични документи и да видя какви са нейните изисквания и има ли милицията право да оформя прическата ми по свой вкус!
Днес това е елементарна задача, но не беше така в онези времена, когато американските военни още не бяха измислили интернет, а Горбачов още не беше изпил достатъчно водка, за да измисли перестройката. Законите не бяха никак лесно достъпни за обикновения човек, но аз незнайно как - вече нямам конкретен спомен - успях да стигна до търсената от мен наредба и да прочета следния МВР-императив: „открито чело и открито ляво ухо”. Това бяха изискванията за паспортните снимки. И точка! Не се казваше нищо за дължината на косата - та нали все пак жените бяха с дълги коси!
И ето ме в едно фотостудио - с открито чело и открито ляво ухо - да казвам на скептично гледащия ме фотограф: Снимки за паспорт, моля!
На другия ден стоях пред гишето на Паспортен отдел, подавайки гордо на служителката тези произведения на фотографското изкуство:
- Идвам да ми извадите нов паспорт! Ето ми снимките!
Служителката започна да гледа ту произведенията, ту ухилената ми, за разлика от нейната, физиономия:
- Хм... Ей сега ще повикам капитан Асенов...
И след малко се появи заедно с леко зачервения началник на Паспортния отдел.
- Аз казах ли ти да вървиш да се подстрижеш! - разнесе се гласът му към съседната улица „Развигор”.
- Не може, другарю капитан! - осведомих го аз. - В наредбата няма такива изисквания! Изискват се само открито чело и открито ляво ухо! - гордо изтъкнах своите правни познания.
- А бе ще останеш и без ляво, и без дясно ухо! - оцени познанията ми виненочервеният капитан Асенов. - Марш веднага да се подстрижеш и да не си ми се мернал повече пред очите!
Бях в безизходица. А когато човек е в безизходица, обикновено става писател и излива мъката си върху белия лист, за да не страда сам, а да тормози и евентуалните си читатели. Така направих и аз - седнах зад пишещата машина на баща ми и написах едно прочувствено есе, озаглавено „Косата е част от тялото” (след години се появи документален филм със същото име), в което развивах мъдрата идея, че не човекът трябва да съответства на документите си, а документите трябва да съответстват на човека. Какво би станало - питах реторично аз, - ако на снимката си излязъл с един крак или с едно око - трябва ли да се привеждаш в съответствие със снимката? - и прочие, и прочие софистики.
Добре де, ама като нямам читатели? И тогава ми хрумна поредната гениална идея. Купих един пощенски плик с марка, поставих в него есето и написах върху плика следния адрес: „Министерство на вътрешните работи - за другаря министър”...
Мина седмица, две и аз почти бях забравил за първото си белетристично произведение, когато в пощенската ни кутия се появи плик с печат „МВР-София”. Отворих го с леко разтреперени ръце - горе вдясно пишеше:
До Началника на Паспортен отдел
IV Районно управление на МВР,
Тук.
А под него:
Копие:
До др. Ганчо Ганчев,
Тук.
А отдолу - следният кратък текст:
„Незабавно издайте паспорт на др. Ганчо Ганчев с приложените от него снимки, отговарящи на изискванията на Наредба №...”
И ето ме на другия ден отново пред гишето на Паспортен отдел. Без да ме поглежда, служителката процеди тихичко:
- Ей сега ще повикам капитан Асенов...
Нямаше нужда - тъмнолилавият капитан Асенов изскочи от стаичката, викайки:
- Може да ме уволнят, но няма да ти издам паспорт с дълга коса! Няма! Няма!
Не съм вярвал, че този едър мъж може да подскача така на място.
Вечерта, в пристъп на отчаяние, капитан Асенов се обади по телефона у нас и каза на баща ми:
- Другарю Ганчев, моля ви, накарайте го да се подстриже! Аз нямам право да го накарам, но и да ме уволнят, няма да му издам паспорт с дълга коса!
А баща ми, с присъщото си спокойствие, му рече:
- Е щом народната милиция не може да го накара, аз ли ще мога?
Тази дъждовна есенна вечер на 1983-та година вероятно капитан Асенов дълго е плакал на рамото на възлюбената си съпруга, а тя го е утешавала, галейки доста прошарилата му се напоследък коса. Както всяка съпруга, и тя има нужда от нова чанта и ботуши, поради което капитан Асенов не беше уволнен, а след около седмица служителката на гишето ми подаде новия ми паспорт - първият хипи-паспорт в НРБ. Благодарейки й, аз й подадох няколко от същите снимки и една попълнена бланка, на която пишеше: ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА ИЗДАВАНЕ НА МЕЖДУНАРОДЕН ПАСПОРТ.
Издадоха ми го само за няколко дни. Ама много добре работят в това МВР!
ПОЛИЦЕЙСКА АКАДЕМИЯ 2.
МАЙОР АСЕНОВ
На следващата година - 1984-та, сякаш в чест на Джордж Оруел се роди първата „Аполония”. А за нас, хипарите, в Созопол паролата беше една: „Драва“ 8.
На този адрес в Стария град се намираше една доста неугледна и неизмазана тухлена къща, в която неизвестен брой хипари пребиваваха „на смени” през цялото лято. Хазяинът живееше някъде другаде и идваше само, за да си вземе наема. Тъй като за него всички дългокоси бяха еднакви като китайците в Илиянци, той така и не разбра, че за няколко месеца в къщата му са се изредили няколко десетки хипари.
Никой не помнеше кой беше наел първоначално няколкото стаи в началото на юни, но когато аз и Деница пристигнахме в средата на август, те продължаваха да се предават от дългокос брат (сестра) на дългокос брат (сестра), повечето от които не се познаваха от преди. Голямата цел, която обединяваше всички, беше да не се допусне дори за ден някоя от стаите да остане свободна, следователно под угрозата да бъде отдадена на някой не-хипар - затова и всеки напускащ трябваше да осигури незабавно свой дългокос приемник. Новината за този „хипи ленд” обаче се разпространи толкова бързо - не само в София, но и в провинцията, че дългокоси от цялата страна вече трябваше да правят списъци, за да си осигурят място на бленуваната „Драва” 8.
Както може да се очаква, добрата новина беше достигнала своевременно и до районното управление на милицията. Една септемврийска сутрин, точно в 6.00 часът, две милиционерски коли превозваха Ганчо, Деница и останалите съквартиранти към познатото Районно срещу централната градинка в Стария град - с „Драва” 8 беше свършено. Изглежда беше свършено и с моя милост, която миналата година по същото време беше избягала от същото това Районно...
За радост никой от командированите за през лятото в морския град старшини не ме разпозна, разпитаха ни кои сме, що сме, и единият от старшините попита другия с явното желание да се отърват по-бързо от нас: „И какво да го правим сега този Ганчо?”. В стаята току-що беше влязъл някакъв офицер, който не ни обръщаше никакво внимание и явно също не му беше до нас. При думата „Ганчо” обаче...
При думата „Ганчо” той се сепна, спря се като закован, хвърли папките, които бяха в ръката му, на бюрото, а лицето му придоби тъмночервен оттенък, който не предвещаваше нищо добро. Обхванат от такива съмнения, аз започнах да тичам около бюрото, а офицерът тичаше след мене, мъчейки се да достигне с крак задните ми части и викайки кой знае защо само едно:
- Ганчо ли! Ганчо ли!
Беше доста добре физически подготвен офицер и скоро успя да ме настигне. А старшината донесе една огромна червена тетрадка, в която с миналогодишна дата някой - вероятно офицерът, беше написал името ми, а под него с доста нервен почерк: „Избягал от районното в град Созопол”.
Докато не ме освободиха след няколко часа, офицерът беше забранил на старшините да ме пускат дори до тоалетната. А знаете ли какво е да те събудят в 6 часът сутринта след няколко снощни бири и да не те пускат да се облекчиш? - не пожелавам и на врага си подобно наказание! В крайна сметка към обяд се измъкнах от районното сух - за щастие и в преносния, и в прекия смисъл.
Мислите си, че историята приключва дотук? Не, най-хубавото предстои!
Няколко дена след радостната ни среща с офицера нашата група се беше събрала на „Окото” - скалист нос недалеч от Новия град, който днес е изцяло застроен с лъскави хотели. По онова време обаче от града го деляха обширни поляни и малки горички, прикриващи ни, както си мислехме, от строгия взор на властта. Една вечер обаче хипи-лагерът ни бе озарен от фаровете на две синьожълти вседеходни жигулита и някой извика: Бягайте! Хукнахме кой накъдето му видят очите, зарязвайки китари, спални чували - о, ужас! - и недоизпити бутилки. В бързината аз си оставих торбичката от противогаз, която винаги носех през рамо и в която имаше тирбушон и отварачка. И филия хляб. И първият хипи-паспорт в НРБ...
Да, на сутринта, както миналата година, трябваше отново да се измъквам нелегално по плажа от Созопол. Но какво ли ме чакаше в София! - притеснявах се аз. Бях сигурен в едно - там ме чакаше капитан Асенов!
След две седмици в пощенската ни кутия се появи позната призовка от IV-то Районно. На нея пишеше следното: „Явете се на... в... часа за... намерен паспорт в град Созопол”.
Намерен! Този път си беше наистина така. Но какво ли ще каже капитан Асенов?
Подадох със свито сърце призовката на служителката в районното. Тя намери паспорта ми в една от кутиите и издекламира с железен глас:
- Ганчо Ганчев... Сега ще повикам майор Асенов... (да, капитанът междувременно беше станал майор!)
- Не ме викай! Давай му паспорта и да заминава! - чу се отвътре познат и леко уморен глас.
МЕЖДУ ДВА ПАСПОРТА
или
СОЗОПОЛ, МОЙ МАЛЪК ГДАНСК!
Международният хипи-паспорт, който капитан Асенов любезно ми издаде в края на 1983-та година като бонус към българския, ми беше необходим, за да замина на специализация в Полша. Тогава всички студенти от славянска филология бяха изпращани през последния семестър от следването си в съответната на езиковата им специалност страна. Във времената на развития социализъм това си беше направо привилегия и шанс да се докоснеш до „западния свят” - да, макар и социалистически, Полша, Чехия и Югославия за нас си бяха западни страни! (А и днес си остават такива...)
Моите колежки бяха заминали още през октомври, но поради срещите ми с капитан Асенов аз се присъединих към тях едва в началото на януари 1984-та. В Полша по това време имаше полувоенно положение заради откритата съпротива на „Солидарност” срещу властта. Първият ми сблъсък с военните беше при полета Варшава-Краков.
Преди това обаче имах полет от София до Варшава. Това беше изобщо първият ми полет в живота! И тогава, и днес, имам страх от самолети, какво да кажем за ужаса ми от първото летене! Как се преодолява той? Много ясно - с бутилка водка „Царевец” от 750 мл., която си взех необезпокоявано в самолета - тогава нямаше подобни на днешните нелепи забрани. Докато самолетът се засилваше по пистата, половината от релефните квадратчета на бутилката вече бяха останали на сухо, а аз бях придобил кураж за презокеански воаяж и гледах с насмешка на страхопъзльовците около мене.
Въпреки проявеното ми старание обаче, двучасовият полет до Варшава се оказа недостатъчен, за да остане на сухо и дъното на бутилката. При прекачването ми на вътрешния полет за Краков стоящите на пост войници с калашници извадиха от торбичката ми бутилката с останали два пръста водка и ми направиха категоричен знак: не може да бъде качена на борда!
Да му се не види. Но какво да се прави - взех подадената ми от войниците бутилка и демонстративно я пуснах в близкото кошче за боклук - под крайно изумените им погледи. Скоро щях да узная, че във военна Полша всичко за ядене се купува с купони, а водка може да се купи само на черно!
След около час кацнахме в Краков и аз зачаках багажа си на лентата. Ето го и него - и понечих да си тръгна, когато... По движещата се лента бавно се приближаваше, леко поклащайки се, една бутилка от водка „Царевец” - с два пръста водка в нея! А на гърлото й беше привързан голям картонен етикет с логото на полските авиолинии „LOT”, номера на полета и името ми!
Милите ми военни поляци! Сърце не им е дало да оставят водката в кошчето, но не са си и помислили да я изпият! Какви ли душевни терзания са преживели, преглъщайки жадно, докато са завързвали етикета на „LOT” върху бутилката? Културна нация са поляците!
И независима нация. През следващите месеци аз обиколих страната и бях запленен от свободолюбивия дух на поляците. Стоях като замаян в църквата на отец Попйелушко във Варшава, в която той изнасяше проповедите си срещу комунистическия режим. Заради което щеше да бъде жестоко убит от тайната полиция през есента на същата тази 1984-та година. В Краков видях за първи път многохилядна манифестация, която викаше не „Ка-пе-ес-ес-Бе-ка-пе!”, а „Солидарност!” и „Демокрация!”. А на 3-ти май - Ден на конституцията и национален празник на Полша - в Гданск слушах сирените на корабите в чест на създадената там преди няколко години от докера Валенса „Солидарност”. На входа на Варшавския университет пък студентите раздаваха позиви срещу генерал Ярузелски...
Ето това бяха моите университети.
Когато се завърнах през август в България, аз вече не бях обикновен хипар - аз вече знаех за какво се боря. И по-важното - аз вече знаех за какво пия!
А в Созопол се раждаше „Аполония”...
(Следва Част 2)
Други за "Моите Аполонии":
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2014-08-22&article=503139
http://m.standartnews.com/kultura-literatura/literaturata__sotsialen_opiat-253583.html
http://kultura.bg/web/%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%BE-%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2/
http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2014/09/03/2373573_apoloniite_na_gancho_ganchev/
https://www.facebook.com/ApolloniaFestival/photos/a.760468010660947.1073741945.222130737828013/760468037327611/?type=1
http://www.starshel.bg/?pos=8&artid=1583
http://www.apollonia.bg/#!program/c679
http://www.apollonia.bg/#!---06/c24yh
http://media.wix.com/ugd/85447a_a9cffbf4861a4921ba28d54691cda5c6.pdf
http://www.programata.bg/index.php?p=177&l=1&c=4&id=84508
http://azcheta.com/apoloniya-2014-silno-pisatelsko-prisastvie-i-sedem-literaturni-premieri/
